Феята Розичка и българските деца по света: Мая и концертът на талантите

 Розичка книга 1 Facebook header

 

Мая е българче, което живее със семейството си в Чикаго. Тя има голямо желание да участва в училищния концерт на талантите, но в деня на първата репетиция Хубавата Сузи я изключва от групата си. Мая е съкрушена, но скоро на помощ й идва една специална гостенка – българската фея Розичка, закрилница на всички български деца по света.

С помощта на Розичка и на една учителка от българското училище Мая и приятелите й се научават да играят фолклорния танц Шопска копаница и участват в концерта на талантите със своето изпълнение.

Дали Мая и приятелите й ще успеят да запазят своето изпълнение в тайна и да изненадат всички в деня на концерта? И дали ще намерят носиите си, които мистериозно изчезват от съблекалнята преди концерта, навреме, за да изпълнят хорото и да се борят за първата награда?

Чрез тази книжка децата ще се докоснат до магията на българските народни танци и, заедно с Мая, ще се научат да вярват в собствените си сили и да бъдат лидери.

„Мая и концертът на талантите“ е първата книжка от поредицата „Феята Розичка и българските деца по света“.

Прекрасните илюстрации в книжката са дело на Христина Петрова.

По-долу можете де прочетете откъси от книжката.

 

Можете да закупите книжката от България, от чужбина, както и в дигитален формат:

От чужбина: 

От България:

За доставка до офис на Еконт с наложен платеж, заповядайте ТУК.

Ако желаете да закупите книжката от книжарница, ето списък на книжарниците, където ще я намерите.

В дигитален формат:

Ако желаете да поръчате книжки за вашето училище, моля пишете ми. Благодаря!

 

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:

Откъс от Глава 3
В която ставаме свидетели на едно запознанство в облаците над Чикаго

Мая, майка й, татко й и малкото й братче Тими живееха в апартамент на 33-ия етаж на една много висока сграда в центъра на Чикаго. Обикновено от апартамента се разкриваше красива гледка към града и към Чикагската река, но понякога, когато небето се намръщеше, през прозорците се виждаше само мъгла. В такива дни на Мая й се струваше, че живее в облаците.

В тази мъглива зимна вечер Мая седеше в стаята си в облаците над Чикаго и си рисуваше. Тя все още беше тъжна и докато рисуваше, си помисли колко хубаво би било да има някой, който да й прави компания и на когото да разкаже какво се беше случило този ден. Точно тогава откъм прозореца се чу нежно гласче:

− Какво рисуваш?

Мая толкова много се стресна, че подскочи! Погледна към прозореца, откъдето се чу гласчето. Там съвсем спокойно беше седнала една мъничка фея и я гледаше любопитно.

− Здравей, аз съм Розичка – усмихна й се тя. − Какво рисуваш?

Говореше й така, все едно бяха стари приятелки. Беше си провесила крачетата от ръба на перваза и ги поклащаше лекичко. Розичка беше висока колкото една педя, имаше нежно личице и две крилца на гърба, които се подаваха през две цепки на топлото й яке. Беше обута с ботушки за сняг, на главата си имаше плетена шапчица и носеше малко куфарче. О, и още нещо – феята говореше на български!

− Ти… – Мая заекна. Не можеше да повярва на очите си. Истинска фея в нейната стая!
− Какво аз? − попита Розичка закачливо, литна към Мая и надникна над рамото й. − Много хубава рисунка, харесва ми! Това дървета ли са?
− Ти си фея! − избъбри Мая задъхано.

Розичка се разсмя от сърце. Смехът й звучеше като нежна камбанка.

− По крилцата ли ме позна? − пошегува се тя и запърха с крилца.
− Да, а също и защото си малка и приличаш на момиченце − каза Мая.
− Браво! Да, аз съм фея. Но я да видим можеш ли да познаеш каква точно фея съм! Чакай малко!

С тези думи Розичка отвори куфарчето си. Мая се облещи – толкова много неща имаше в това мъничко като черупка куфарче. Вътре се виждаха най-миниатюрните цветни дрешки, кожени пантофки и даже някакви цветя.

3 та глава Мая и Розичка се срещат

Розичка бързо свали топлото си яке, ботушките и шапката си. Мая видя, че феята беше облечена в бяла ризка и черно сукманче с избродирани цветни шевици по тях. Розичка разрови куфарчето си и измъкна от него кожени обувчици и венче от розички. Тя обу обувчиците и си сложи венчето на главата. След това кацна на един от рафтовете с книги, за да може Мая хубаво да я огледа. Бузките й бяха кръгли и румени, а очите й блестяха весело.

− Е? – каза тя. − Сега можеш ли да познаеш каква фея съм?
− Феята на розите? − предположи Мая несигурно.
− Не е лоша идея − каза Розичка. − Но не позна съвсем. Аз съм българската фея.

Мая плесна с ръце.

− Ей, как не се сетих! − извика тя. − Ти говориш на български!
− Точно така! И съм облечена с българска носия, а на краката си имам цървулки. − Розичка вдигна краче.
− Знам, знам, знам! − Мая заподскача развълнувано. − И аз веднъж носих българска носия, когато играхме хоро в българското училище.
− Много хубаво! − Розичка кимна доволно.
− А венчето от рози за какво е? − попита Мая.
− О, то е много специално. Розичките в него са от Розовата долина в България, където растат най-ароматните рози на света. Виж колко хубаво ухаят!

И Розичка литна чак до носа на Мая, така че тя да може да помирише розичките в косата й. Момиченцето вдъхна аромата им − беше нежен и сладък.

− Ммм! − Мая вдъхна още веднъж. − Миришат малко като парфюма на мама.
− Да − кимна Розичка. − Маслото от българските рози се слага в най-хубавите парфюми.
− Брей! – учуди се Мая.

Изведнъж Мая се сети, че не се беше представила.

− Аз съм Мая − каза тя. − Приятно ми е!
− На мен също! − Розичка се засмя и направи пирует във въздуха, както си летеше.

***

Откъс от Глава 4
В която разбираме, че Мая е българче

− Няма ли да ме попиташ защо съм ти дошла на гости? − каза Розичка.
− Мама казва, че не е възпитано да разпитваш гостите си − отговори Мая.
− Хм – каза Розичка. – Майка ти сигурно е права. Тогава аз направо ще ти кажа. Днес Хубавата Сузи те изключи от съчетанието по гимнастика. Дойдох, за да ти помогна да участваш в концерта на талантите.

Мая ахна. Закри устата си с ръце и очите й станаха съвсем кръгли – толкова много се учуди.

− Ама как знаеш за това? − прошепна тя, все едно говореше за някаква голяма тайна.

Розичка махна с ръка, сякаш това беше абсолютна дреболия.

− Аз знам всичко за всички българчета по света − каза тя и малко се изпъчи от гордост. − Моята работа е да ги закрилям, затова, когато някое българче е тъжно и има нужда от приятел, аз му отивам на гости.

Мая помълча малко, после попита, все така тихо:

− Значи аз съм българче?

Сега беше ред на Розичка да се удиви. Тя плесна с ръце и започна да пърха из стаята, докато говореше.

− Ама разбира се, че си българче! Що за въпрос!
− Ами аз… защото не живея в България − смотолеви Мая.
− Голяма работа! − Розичка пак енергично махна с ръка. − Майка ти и татко ти се преместиха тук, когато ти беше малко розово вързопче. Но ти си оставаш българче, в това няма съмнение.
− Но аз… − Мая погледна надолу. − Аз невинаги говоря на български език.
− Че много ясно! − извика Розичка. − Ако говореше само на български език, много от приятелите ти нямаше да те разбират. И учителите ти нямаше да знаят какво им казваш. Представяш ли си каква бъркотия щеше да настане!

Мая погледна усмихнатото личице на Розичка и се почувства по-добре. Беше се уплашила, че може би е станала някаква грешка и че Розичка щеше да разбере това и да си отиде. Но ето че Розичка май щеше да остане все пак.

Значи тя, Мая, си беше българче, въпреки че понякога й беше по-лесно да казва какво мисли на английски. Не че не знаеше български език – знаеше го. Откакто се помнеше, майка й и татко й си говореха само на български. И баба й, която се грижеше за нея, когато Мая беше съвсем мъничка, й разказваше приказки и й пееше песни на български език. Тогава Мая знаеше българския език много добре.

Тя и сега го знаеше де, но й беше по-лесно да говори на английски, защото светът й беше пълен с английски думи и за българските понякога не оставаше място.

− Ти си българче, в това няма и грам съмнение − повтори Розичка. Тя пърхаше във въздуха точно пред лицето на Мая. − Искам да ти покажа нещо. Дай ми ръката си!

Розичка свали розовото венче от главата си и го сложи в протегнатата длан на Мая. И тогава стана нещо невероятно. Розите се раздвижиха леко, цветовете им се отвориха още повече и по тях започнаха да блестят искри. Мая гледаше и не можеше да повярва на блещукащото венче в ръката си.

Мая гледа венчето в ръката си

− Видя ли! − извика Розичка, като си взе венчето и отново го постави в косите си.
− Какво беше това? − попита Мая.
− О, това беше един абсолютно сигурен начин да се уверим, че си българче − каза Розичка простичко. − Розичките в моето венче са вълшебни. Те винаги разпознават българските деца.
− Как ги разпознават? − попита Мая.
− Българският народ е много стар, един от най-старите в света… − заразказва Розичка. − Преживял е много изпитания и е оцелял, защото българският дух е много силен. Всички български деца по света са наследили този български дух. Дори българчетата, които не живеят в България, не говорят български език и не знаят много за своя произход, носят в себе си този дух. Той ги прави силни, смели и талантливи. Моите розички винаги го усещат и всеки път, когато ги докосне българско дете, те се радват!

Мая беше толкова изумена и развълнувана, че не знаеше какво да каже. Тя помисли малко и накрая каза:

− И аз ли съм силна, смела и талантлива?
− И още как! − отговори Розичка убедено.

***

Откъс от Глава 6

В която има много тропане и броене

 

Розичка потупваше с краче и отново натискаше нослето си с пръст. Личеше си, че крои нещо.

− Кое ти е любимото хоро, Мая? − попита тя.

− Всичките ги харесвам − отговори Мая.

− Искам да те науча на моето любимо хоро! − каза Розичка. − Казва се Шопска копаница. Публиката никога няма да го забрави. Гледай!

Отнякъде отново се чу народна музика, Розичка скокна и се впусна да играе Шопска копаница. Крачетата й, обути в цървулки, ситно тропаха по перваза на прозореца и от време на време подритваха. Розичките във венчето й весело подскачаха. Хорото я водеше ту напред, ту назад. Мая я гледаше като омагьосана. Искаше й се и на нея да скочи да играе, но не знаеше стъпките.

− Е, какво мислиш? − попита Розичка, когато музиката спря.

− Много ми харесва! Весело хоро е − отговори Мая.

− Да, шопските хорá са едни от най-скокливите − каза Розичка. − Винаги,  когато играя това хоро, си представям как момите и момците са го играли на площада на селото и са се веселили. Били са облечени в най-хубавите си носии, а момичетата са закичвали косите си с цветя.

− И ние трябва да се облечем така! − викна Мая.

− Непременно! − съгласи се Розичка. − За да бъде едно хоро хубаво, танцьорите трябва да са облечени в народни носии. Ще вземеш назаем носиите от твоето българско училище.

− Добре! − каза Мая. − Кога ще ме научиш да играя хорото?

− Още сега! − заяви Розичка. − Ти си българче и българските хорá са ти в кръвта. Ще го научиш за нула време. Хайде!

Цяла вечер Розичка учи Мая да играе Шопска копаница. Мая бързо научаваше стъпките и се забавляваше. Веселият ритъм я гъделичкаше и я подканваше да играе. Тя броеше “раз-два-триии-четири-пет” и играеше ли, играеше. Кой знае защо, Розичка беше започнала да говори на шопски диалект и й казваше да “рипа” високо и да “тупа” с крака, което караше Мая да се залива от смях.

Отвън в коридора Тими се спря пред стаята на Мая и се ослуша. Отвътре се чуваше тропане, броене “раз-два-триии-четири-пет” и смехът на Мая. Тими поклати глава.

− Сестра ми съвсем се е побъркала! − промърмори си той.

***

Откъс от Глава 10
В която Тими най-сетне доказва, че е велик детектив

Когато Мая и приятелите й влязоха в съблекалнята при другите участници, всички впериха очи в тях и ахнаха. След това ги наобиколиха и искаха да пипнат носиите им. От всички страни валяха въпроси:

− Какви са тези дрехи?
− Откъде ги взехте?
− Какво ще изпълнявате?

Тими важно отговаряше на повечето въпроси:

− Казват се носии. Те са български традиционни дрехи. Бяха ни ги откраднали, но аз ги намерих!

Мая обеща, че ще разкажат всичко за носиите след изпълнението си. Тими изтича да седне при родителите си в публиката. Мая, Джордж, Джесика и другите от групата тръгнаха към салона и видяха, че към тях върви г-ца Уилямс, която идваше да ги извика.

− Успех! − усмихна им се тя. − Най-сетне дойде моментът за вашата изненада! Ще бъдете страхотни!

− А сега… − чу се гласът на водещия от сцената − ни очаква една музикална изненада. Третокласниците от групата на Мая Димитрова ще изпълнят за нас българско хоро. Нека да ги приветстваме с аплодисменти!

Мая и приятелите й вдигнаха гордо глави и се хванаха за ръце. Очите им блестяха от вълнение. Време беше да излязат на сцената и да покажат на всички как се играе българско хоро.

***

Откъс от Глава 11
В която разбирамече хората плачат не само когато са тъжни

Мая изведе групата си на сцената. Децата се държаха за ръце и вървяха със ситни и безшумни стъпки.

Момичетата бяха облечени с бели ризи, изпъстрени с шевици, с черни литаци, украсени с жълти пайети и пристегнати с тънки пояси през кръста. На главите си бяха вързали червени кърпи и се бяха закичили с цветя. На краката си бяха обули червени чорапи и кожени цървулки.

Момчетата бяха облечени с бели ризи с богати шевици, бели ментета и черни пояси, опасани около кръста. На главите им се поклащаха бели калпаци, също закичени с по едно цвете. Бяха обути с вълнени беневреци, нашарени с черни гайтани, с черни чорапи и кожени цървули.

народни носии с надписи

Носиите изглеждаха още по-ярки и красиви под светлините на прожекторите. Публиката ахна и изръкопляска окуражително. След това всички притихнаха и зачакаха да видят какво ще изпълни тази група деца, облечени в най-красивите и интересни дрехи, които бяха видели тази вечер.

Мая излезе напред и застана пред микрофона, в средата на сцената.

− Здравейте! − каза тя, като гласът й леко потреперваше. − Хорото, което ще изпълним за вас, се нарича Шопска копаница. Това е фолклорен танц от моята далечна родина България. В миналото хората са играли хоро на сватби и на други празници. Днес то също се играе в тържествени моменти или когато хората се забавляват без причина. Радваме се, че имаме възможност да ви покажем тази малка част от културата на една много красива и богата на традиции страна.

Мая се върна в редицата до приятелите си. Музиката започна и пъргавите ритми изпълниха салона. Хорото трепна и се съживи. Децата се впуснаха в ритъма, затропаха с крачета, заскачаха – първо по-кротко, после по-буйно. Мая наперено водеше хорото и весело размахваше бяла кърпичка. Музиката ставаше все по-бърза, крачетата на децата играеха все по-ситно, цветята на главите на момичетата подскачаха, калпачетата на момчетата се подрусваха. Радостта и красотата на танца изпълниха сцената, а после и цялата зала.

Многото часове репетиции си казаха думата – децата танцуваха в пълен синхрон, без да пропуснат нито един такт и без да сбъркат нито една стъпка. И понеже знаеха хорото и насън, малките танцьори играеха с лекота и удоволствие, а на лицата им грееха усмивки.

11 та глава децата играят хоро на сцената 

(край на откъсите)

 

Можете да закупите книжката от България, от чужбина, както и в дигитален формат:

От чужбина: 

От България:

За доставка до офис на Еконт с наложен платеж, заповядайте ТУК.

Ако желаете да закупите книжката от книжарница, ето списък на книжарниците, където ще я намерите.

В дигитален формат:

Ако желаете да поръчате книжки за вашето училище, моля пишете ми. Благодаря!

 

logo thin white 1

Споделяме духа на България с българските деца по света.

©2017 Детство мое

Уеб агенция "Кая Про" ООД, София